През 1958 година Сава Попов е назначен във вестник „Литературен фронт“, но не като журналист. В началото е уредник, после става редактор-уредник, а накрая през 1973 „се издига“ до заместник отговорен секретар (звеното между редакторите и оформителите).
Литературен фронт, официалното издание на Съюза на българските писатели, е най-важният седмичник за оперативна критика по времето на социализма. Той не прави изключение от останалите медии за култура – налага политики, вкусове и стилове, стриктно следващи директивите на Българската комунистическа партия. Негативни оценки за авторите, отпечатани на страниците му, могат да доведат до забрана на бъдещи публикации, зачеркване от списъците за ордени и награди. И обратното – положителните отзиви са обещание за високи тиражи и приобщаване към „големите“ писатели, уважаван слой от комунистическата номенклатура. За Сава Попов длъжността на организатор и редактор в сянка може би е била компромис, но е означавала работа без големи амплитуди и сътресения. В архива намираме пълно течение на „Литературен фронт“ от 1967–1973, макети за вестника, тетрадки с протоколи от заседания на редакционната колегия, стотици страници с коректури на нечии статии и тържествени слова. Рисунки и няколко ведри снимки.
Атмосферата в редакцията на „Литературен фронт“ през 1964 е уловена в кадрите на фоторепортера Тодор Славчев. Той заснема работни срещи, но и моменти на почивка – игра на табла с пиене на кафе, „ведомствени забави“ с разговори и танци. Сред цигарен дим и питиета редактори и художници, началници и секретарки изглеждат равностойни. Сцени на безвремие, в които тъмната страна на битието сякаш не съществува.
През пролетта на 1968, в залата на Народното събрание е открит Първият конгрес на Съюза на българските писатели. Дългоочакваният празничен ден е белязан от „инцидент“. От поверителен документ се разбира, че председателят на СБП Георги Джагаров не благодари и не се ръкува с представителя на Съюза на чехословашките писатели Петер Пуйман, който говори пред конгреса за промените в Чехословакия и усилията за изграждане на „социализъм с човешко лице“. Тази реч е цензурирана от българските медии, не намира място и в специалния брой на „Литературен фронт“, посветен на конгреса. Дълги доклади на Георги Джагаров, Богомил Райнов, Николай Хайтов и Анастас Стоянов са поместени без съкращения. Слова, приветствия, писма и телеграми изпълват всички страници на вестника. Избран е нов управителен съвет на СБП, писателят Йордан Радичков е един от новоизбраните членове. По същото време рисува хвърковатите същества на този лист, запазен в архива. На 21 август 1968 войските на Варшавския договор нахлуват в Чехословакия.
Из Приветствие на конгреса на СБП към ЦК на БКП
[…] Нашата съвременна литература се развива в здравата атмосфера, създадена от историческия Априлски пленум на БКП – атмосфера на творческо напрежение и доверие към делото на всеки творец, атмосфера, която е най-благоприятна за сплотяване на творческата интелигенция около линията на партията. Днес ние се радваме на художествено многообразие, на идейно единство и непрекъснат приток от нови творчески сили, което е гаранция, че нашата литература ще постигне нови завоевания и ще зарадва нашия народ с трайни художествени творби. Ние знаем, че силата на нашата литература е в кръвната връзка с партията и народа, във верността към марксизма, ленинизма, а народната обич, с която е обградена, е непримиримото отношение към всякакви отклонения, от марксистко ленинските основи, които или вулгаризират нашата естетика, или представляват капитулация пред буржоазната идеология. […]
(„Литературен фронт“, 24 май 1968)
Във вестника Сава Попов изпълнява и оформителска работа, като помага на художника Борис Ангелушев. След неговата смърт през 1966, той поема повече отговорности в оформлението – избор на художниците, разяснителни разговори с тях, композиране на страниците, определяне на вида и големините на шрифтовете, комуникация за изработка на клишета, кореспонденция с печатницата и т.н. В архива са запазени оригиналите на ръчно писани заглавки и илюстрации както на едни от най-опитните и утвърдени художници в тези години, така и на съвсем млади и неизвестни тогава имена.
Артефактите, запазени в архива на Сава Попов, са представителна извадка за нивото на калиграфията, типографията и илюстрацията в България от периода. Между художниците виждаме Иван Кьосев, Симеон Венов, Светлин Русев, Георги Недялков, Румен Скорчев, Никола Буков, Иван Кирков, Любен Диманов, Христо Нейков, Златка Дъбова, Иван Кожухаров, от карикатуристите – Борис Димовски, Доню Донев, Георги Анастасов, Радослав Маринов – Реме, Тодор Кузмов, Асен Грозев, Карандаш, Стоян Венев и много други.
Заглавия от „Литературен фронт“ – 1970, брой 17, посветен на Ленин
Когато кажем Ленин, разбираме – партията
Ленин – партия – комунизъм
Ленин и класово-партийния критерий в изкуството
Ленин – голямата тема на столетието
Ленинските принципи за партийно ръководство на художественото творчество
Първи прониквания на лениновите естетически принципи у нас
Първа страница на „Литературен фронт“ обикновено започва със статии, посветени на водещата роля на партията, на конгреси, директиви и тезиси. Уводната илюстрация обикновено е портрет на изтъкната личност или композиция на трудова тема. Наред с литературната критика, във вътрешните страници има рубрики за кино, театър, концерти и изложби. Вестникът е богато илюстриран предимно от млади художници. Те често използват възложените им теми като повод за динамични композиции, в които пластичните качества на рисунките преодоляват сюжета.
Ескизният характер на рисунките във вестника е предопределен от техниката на печата и от краткото време до излизането на седмичния брой. Но именно тези обстоятелства и това, че са рисувани с приложна цел и ясни ограничения, а не като авторски творби „за изложба“, сякаш отнемат задръжките на художниците и ги освобождават от амбицията да направят нещо извънредно. Много от илюстрациите формално носят инерцията на изразните клишета през тези години. Но в периода след 1960 ясно се наблюдава общо отхвърляне както на академичните вериги, така и на привнесените постулати на социалистическия реализъм.
Наред с всичките си ангажименти във вестника, Сава Попов е отговорен и за кореспонденцията. Писма, адресирани до Богомил Райнов, Лозан Стрелков и други отговорни редактори, са му прехвърляни за отговор. В редакцията редовно се получават и писма от непознати дописници графомани, желаещи имената им да се появят във вестника. Те изпращат стихотворения, разкази, коментари за служебни и битови неуредици, някои от които Сава Попов е запазил в архива си. Повечето са банални, а някои са смешни. За съжаление, писмата-отговор, завършващи с „Ваш: Сава Попов“, са в нечии архиви и тук няма как да ги прочетем.
Сава Попов работи във вестник „Литературен фронт“ от 1958 до 1973.
Сава Попов е търсен от писатели, журналисти, редактори по всякакви теми – за справки, съвети, редакция. Общата му култура, неговата дисциплина в работата и познаването на издателския процес го правят незаменим сътрудник. В библиотеката му се намират десетки книги с автограф, в които авторите го наричат приятел и му благодарят.
Райна, съпругата на Сава Попов, работи цял живот като машинописка. Заради професионализма и експедитивността си е търсена от много писатели. Между хилядите страници ръкописи, които тя преписва, са и приказките на Николай Райнов, подготвяни за печат в издателство „Български
писател“ през 1960-те и 1970-те. Семейството обича книгите и живее с тях. Всички четат, обсъждат, коментират. Когато са вкъщи, си оставят шеговити бележки, а когато не са – и децата, и родителите си пишат хубави дълги писма. Райна – на машина, а Сава Попов – винаги с ръкописен красив почерк.
Заради работата си във вестник, Сава Попов има журналистическа карта и може да използва със семейството си привилегиите на членството – карти за почивка на море в базите на журналистите и писателите. Намираме пощенски картички, изпълнени с шеги за престоя и битови детайли, безгрижни стихове и поздрави към приятели и роднини.