След 9.IX.1944 Сава Попов е далеч от издателската и писателска дейност, както и от възможността да е на някаква държавна служба в София. След 1949 година го откриваме в гара Асеново, Поповско, в „полузанаятчийско предприятие“ – форма на частна инициатива в рамките на нововъведената планова държавна икономика. Там Сава Попов произвежда туткал за хартиената и мебелната промишленост. Суровина за туткаленото лепило са кожи и цървули. Той ги поръчва на цигани, които обикалят с каруци околността и ги купуват от селяните. Производството е мръсно, миризмата – непоносима. Качеството на лепилото, което прави писателят, е високо, това се вижда от писмата на различни предприятия, които правят поръчки за стотици килограми. Между тях е и едно съветско предприятие за управление на имотите на СССР в България.

През 1951, малко след като е овдовял, Сава Попов е тръгнал към село Дере, където неговата майка отглежда невръстния му син Огнян. Във влака Сава се запознава с млада жена на име Райна. Не знаем какво са си говорили, но не след дълго Райна започва да се грижи за детето му, докато той продължава да живее в Асеново и да произвежда туткал. Година по-късно те вече са женени. В архива си Сава Попов е запазил стотици техни любовни писма.

Писма от Сава Попов, гара Асеново до Райна Попова, София

27 декември 1951
Райне,
Цървулите като че ли се размножават! Мислех ги за около 3 тона, а те нямат свършване. Голям берекет, слава богу! Заинатих се да ги свърша – до Нова година, да очистя всичко. Най-после, утре зареждаме последния казан. А това ще рече – живот и здраве – в неделя, на 30 т.м., ще прекратим работа. Тогава ще изпратя и последната пратка – една поръчка за 1 тон туткал. Като се освободя, с първия влак пристигам. Днес имах писмо от Мария и Петър. Мостра ще донеса, защото, смятам, излишно е да се разкарваме по пощите. Този път и аз доста поработих. Чувствам се изморен. Като дойда в София, при теб и Огнян, ще си почина.
Целува те твой Сава

28 януари 1952
Мило момиче,
[…] тука е такава тишина и такова спокойствие, като че ли съм накрая на света. Особено във вечери като тази, чувам само шумоленето на водата в реката и усещам мириса на приближаващата пролет. Тук вече кукуряка е цъфнал. Има и кокичета. Днес едно хубаво асеновско циганче ми даде три. Беше ги заболо в косата си. […]

От 1949 до 1952 писателят и журналист Сава Попов вари туткал.

На 16 юли 1952, в периода, в който произвежда туткал, Сава Попов е привикан да даде показания заради негови връзки с горяни. Тонът на самопризнанието му е нескрито ироничен. Сава Попов говори за „буржоазния си произход“, за влиянието от „фашистката пропаганда“. Пресиленото самопризнание звучи някак с обратен ефект заради преувеличението, боравенето с новата комунистическа терминология, лексиката и конструкцията на изреченията.

„Признание“ от Сава Попов, Държавна сигурност, 1952

Именувам се Сава Йорданов Попов, родом от с. Априлово – Поповско, жител на с. Славяново – Поповско. Българин, български гражданин, неосъждан, безпартиен. На зададените ми въпроси казвам следното: Произхождам от буржоазно семейство. Възпитан съм в буржоазен дух в семейството, училището, организацията „Отец Паисий“, средата, в която съм се движил и работил и съм повлиян от чуждата фашистка пропаганда. До великата дата 9 септемврий 1944 год. работих, поради горните причини, и служех на интересите на капитализма и монархизма у нас в в. Слово, Дирекция на националната пропаганда и контрола по печата. След историческия 9 септемврий 1944 год. поради буржоазния си мироглед останах пасивен по отношение политическия и обществено-културен живот в Републиката. В стопанско отношение се установих като частник. С това показвах, че съм вражески настроен към народната власт.
Поради боледуването на жена ми се запознах през м. октомври 1950 год. с д-р Иван Кирчев от София. През м. август 1951 год. д-р Кирчев ми представи брат си Пеньо Кирчев като горянин. Аз укрих от народната власт, че Пеньо Кирчев е народен враг, дадох му захар, цигари, ракия и обещах да му дам дрехи. Това направих поради буржоазно-капиталистическото си възпитание и вражеско отношение към народната власт. Също така му услужих с петнадесет хиляди лева, които той ми върна. Към големите стопански мероприятия на народното правителство, напр. национализацията на индустриалните предприятия, едрия стопански капитал, аграрната реформа, големите строежи и др. съм се отнасял с недоверие и вражеско настроение, което съм изразявал с изказвания по тия въпроси пред близките ми роднини и приятели […] Горното написах саморъчно, заради което се подписвам.
16 юлий 1952 год.
София

Горяните

Под това име се обединяват хиляди противници на режима, който се установява след окупацията на България от СССР през 1944. Движението няма централно ръководство, нито хомогенен състав, горяни има в различни райони на България, като най-активни са в Североизточна и Северозападна България, в района на Сливен и Русе и други места. Точният брой на горяните не може да бъде определен дори приблизително заради контрола върху информацията през тези години, унищожените архиви, целенасочените усилия на репресивния апарат чак до 1989, а и след това. Вероятно горяните и техните поддръжници са няколко десетки до стотици хиляди. Опитите им за противопоставяне на властта са различни, включително с оръжие. Обединителното звено в дейността на горяните е съпротивата срещу насилственото отнемане на земята и другата частна собственост, против диктатурата и терора на комунистите и техните съюзници от ОФ, против съветското влияние във всички сфери на живота в България. Голяма част от горяните са именно земеделци, които не са мигрирали в подкрепящата комунистите казионна партия БЗНС. Към тях се присъединяват бивши царски офицери, държавни служители, обеднели граждани и селяни.

Различни прояви на горянската съпротива срещу комунистическата диктатура съществуват от 1944 до 1956. Те се пораждат от небивалия терор и репресии през есента на 1944 и месеците след това, преследването, екзекуциите на политици, интелектуалци, хора на изкуството. Движението е особено активно следващите години, когато т.нар. „колективизация“ става масова, в периода 1950–1952. Тогава в битки с армията и милицията са убити стотици, а хиляди участници във въоръжената съпротива са арестувани и изпратени в лагери.

Семействата, близките и поддръжниците на горяните са тормозени от властите – изселват ги, не ги допускат до образование и работа, тайно и открито ги преследват в училище, на работното място във всекидневието, като се опитват да вербуват част от тях. Животът на тези, които не се поддават, е маркиран от определението „сътрудник на горяните“ и се превръща в непрекъсната битка за лично и социално оцеляване.­­

В архива намираме облигации – Облигация за 20 лв. от така наречения „Заем за развитие на селското стопанство 1955“, за 40 лв. от „Държавен заем за развитие на народното стопанство“, 1952; за 40 лв. от „Държавен заем „Втора петилетка – 1954“, както и вестници, в които са публикувани лотариите с печеливши билети от държавния заем. Тези облигации са били обявявани като доброволни, но на практика са изтегляни от заплатите на всички българи. В следващите години поради инфлацията и деноминацията те загубват напълно стойността си.